“Вещерът: Последното желание”, А. Сапковски

Анджей Сапковски: Вещерът –
Последното желание

grellian

Гералт от Ривия.
Ловец и наемник.
С принципи.
Вещер.

Това би било краткото описание на протагониста в сборника с разкази “Последното желание”, издаден от ИК “ИнфоДАР”.

Загърбил част от човешкото в себе си, преминал през тайно обучение в Каер Морхен, увеличил способностите си чрез непрестанни тренировки и алхимически отвари – Гералт е белокос, бърз, точен и неустрашим. Смразява населението. Може би дори повече от чудовищата, тормозещи полета, горички и планински райони. Чудовищата, чиито глави, зъби и кожи са не ловен трофей, а разменна монета, доказателство за добре свършена работа.

Но понякога се проваля, нали?

Не ставайте смешни, това е Гералт от Ривия. Същият, с когото бихте плашили децата си, ако го видехте да се разхожда по улицата с някоя кикимора, вампир или рогат дявол на гръб. Същият, чиято слава се носи из всички владения и царства. Същият, избавил една червенокоса принцеса от разяждащо и кръвожадно проклятие.

Така започна всичко. А как ще завърши?

Разказите в сборника са написани от Анджей Сапковски, полски автор, дължащ популярността си именно на този герой, когото измисля през 90-те. В “Последното желание” място намират седем истории, оформени по своя собствена логика. “Гласът на разума” е рамката, изходната точка, от която започва и с която завършва приключението. Разделен на седем части, този разказ проследява относително спокойната почивка на Гералт от вещерския живот. Анджей Сапковски е създал история в историята – проблясващи спомени, които се появяват като отделни разкази и показват в дълбочина живота на Гералт.

Авторът се е справил със задачата си да навърже събитията в разказите. Въпреки че не са хронологични и последователни, те са достатъчно качествени, за да задоволят любителите на приключенското/дарк фентъзи. Представят ни интересен сюжет, щипка натурализъм, богат и ярък свят, разнообразие от вплетени народни приказки, митологични същества, магия и динамични битки.

Като главен негатив за мен беше появата на барда Лютичето, който от началото до края остава затънал в стереотипите и клишетата – той е шут, той е саркастичен и мисли, че знае всичко. Накратко - можете да го откриете в почти всяка фентъзи книга със сходен сетинг. Би било наполовина правилно и твърдението, че в сборника има до болка познати теми. За мен Анджей Сапковски е съумял да слее по неповторим начин шаблонните образи с оригинални такива, така че да се получи взривоопасна смес от неподправено удоволствие и възпламенителна жар.

Не знам полски, следователно не съм чел “Вещерът” в оригинал, но преводът е на едно задоволително ниво. Видях какви ли не коментари в Интернет пространството за това дали преводачът е съумял да се справи, но крайният резултат е много добър. Съмнявам се някой да остане разочарован по този параграф.

В “Последното желание” Анджей Сапковски съживява един различен средновековен свят, в който преданията и легендите оживяват, и ни запознава с хитри владетели и обикновени хора, с приказни създания и кошмарни чудовища, както и с един вещер – Белият Вълк, Гералт от Ривия.

Материалът можете да прочетете в брой 17 на Starlighter.

“Изабел”, Гай Гавриел Кай

Гай Гавриел Кай: Изабел

grellian

След публикуването на дилогията „Сарантийска мозайка” беше време българските издатели да се заемат и с останалите непревеждани творби на Гай Гавриел Кай. Ако трябва да бъда честен, чел бях само трилогията за Фионавър и тя остави в мен противоречиво мнение. Хубавото е, че гореспоменатата поредица е свързана, макар и с много тънка връв, с книгата.

Сюжетно последният роман на канадския писател, десета по ред, представя съвременния свят и впримчва исторически събития от близко и далечно минало, простиращо се до 2500 години назад във времето. „Изабел” е исторически роман с фентъзи елементи, семейна драма и една вечна любов.

Нед Маринър придружава баща си, именит фотограф, в Прованс, Южна Франция. Като нормален 15-годишен младеж, той се опитва да отдъхне от училищния живот и да се наслади на спокойствието, лъхащо от мястото, кръстопът на различни култури. Скоро обаче се оказва въвлечен в келтски ритуали, римски заговори и любовен триъгълник, продължаващ вече хилядолетия.

След запознанството си с Кейт, ученолюбива американка със завидни познания, Нед намира един бъдещ съратник в мисията да предотврати една война, разиграваща се дълги години по полетата на историята. И да спаси някого, на когото държи и за чието изчезване се чувства виновен.

В „Изабел” Гай Гавриел Кай е вдъхнал наситено действие и силен сюжет. Относително кратката (поне на мен така ми се стори) книга излага на показ персонажите, които са приятни и наистина биха могли да ви привлекат с младостта, наивността и неподправеното желание за рисковани приключения. Стилът на автора е лиричен, с чудни описания, и в същото време не се губи динамиката на историята. Главният герой, Нед, се бори с бушуващите си усещания и напиращата у него сила, докато със замах се опитва да реши проблемите, които го следват по джогинг пътеката.

Сред силните страни на книгата са и автентичните диалози, които ще се сторят познати на тийн-аудиторията, а на по-„възрастните” ще върнат спомени. За жалост, някои са прекалено накъсани, звучат насилено, особено след втората част от книгата.

Редакторът на ИК „ЛираПринт” не се е справил добре със задачата си – тук-там са минирани правописни грешки, които могат да ви извадят очите, докато четете. Не знам защо, но аз свързвам качествената преводна литература с качествен превод и навременни поправки, преди книгата да отиде на печат. Кожодерската практика на издателствата да раздалечават редовете, за да се получат повече страници, беше особено неприятна, тъй като при нормално разстояние и по-малък шрифт, „Изабел” можеше съвсем спокойно да бъде два пъти по-тънка.

Друго нещо, което ми направи негативно впечатление, бяха неразвитите образи на някои от персонажите. Дори обичайната историйка, „момче среща момиче” не се развива адекватно от определен момент нататък. Сякаш докато е писал, в ума на автора на първо място е просветвала лампата „остави ги да се оправят след края!” Вярно е, че се случват много по-значими неща от любовната афера между двама младежи и тя остава на заден план, пък и „Изабел” не е голяма книга – фокусът пада върху добре проучените исторически факти и монументи от Франция, превърнати от автора в алтернативна история.

Проблемът в „Изабел” е този – харесва ти, но знаеш, че е можело значително повече. Въпреки малко или повече негативното ревю, на мен книгата ми допадна много и с удоволствие ще я прочета още веднъж. Още от началото, след като я започнах, изпаднах в някаква еуфория, позната ми от трилогията за Фионавър. Сега като споменавам първите опити на Кай да се утвърди на фентъзи сцената като име, няма как да не уточня за читателите на „Изабел”, че в новата книга ще срещнат стари познайници от Фионавър, които двадесет години по-късно се завръщат отново. Така де, back in action, един вид.

Кай не отговаря на много въпроси и книгата оставя лек привкус на недовършено или очакващо продължение. За себе си знам, че ще чакам с нетърпение новини около завръщането на Нед и семейството му на фентъзи литературната сцена. А вие?

Материалът можете да прочетете в брой 17 на Starlighter.

Книжно богатство

Има много книги. Различават се по жанрове, идеи, персонажи…

Някои са с дебели корици, други с тънки; в някои няма нищо, някои са недовършени, други са изпълнени с текст, от който нищо не можете да разберете. Ведри, тъмни и страшни – кориците са също важни – това е лицето на.книгата пред света. Но същината е по-важна.

Случвало ли ви се е да отворите в трепетно очакване някоя книга и да видите, че вътрешността й – листовете - са проядени, стари, изтъркани, напукани? Случвало ли ви се е да видите някоя неугледна и откровено грозна корица, а всъщност самата книга се оказва нещо чудовищно красиво откъм идеи и изпълнение?

Има много хора. Може да са повече от издадените книги, може и да не са. Бих казал, че хората взимат превес. Но всички сме различни. Човеци или чудовища, това е наш избор. И ако всеки избере някоя книга за себе си, била и тя подобна на някоя друга…

Откъм жанрове разнообразието е невъобразимо – има любовни, еротични; фантастични; книги-мечтателки за по-добър живот; суховати научни трудове; и такива изпълнени с приключения, но плоски сюжетно книги; ужасяващи и плашещи, които ви карат да се въртите буйно насън.

Книгите показват една психика, една мечта. Може да са знак за лудост или безумие, или предупреждение за гениалност. Една публикувана книга може да бъде критикувана и възхвалявана. Никога - безразлична и апатична. Книгата може да е пълна с емоции, но да не събуди нищо у вас; но може и да ви изпълни с положителни или негативни емоции. Книгата е богатство и различните хора откриват различни неща в различните книги.

“The Bucket List”

The Bucket List

Режисьор: Роб Рейнър
В ролите: Джак Никълсън, Морган Фрийман,
Шон Хейс, Бевърли Тод и др.

Двама коренно различни мъже – Едуард Коул (Джак Никълсън) и Картър Чеймбърс (Морган Фрийман) – се озовават в една и съща болнична стая. И единият – разточително богат и с високо самочувствие, и другият – образован негър с неизпълнени амбиции за професорска титла, имат на разположение не повече от година, преди да умрат от раково заболяване.

Докато двамата се опитват да приемат диагнозата и последствията от нея по различни начини, в ума на Едуард назрява план – план за бягство от разочароващия живот, неосъществените желания и безспирното търсене на Аз-а, дори малко преди смъртта.

Коул и Чеймбърс се отправят на приключение. Най-голямото в живота. Който така или иначе скоро ще свърши. Те ще следват Списъка.

Оставяйки семейството си в този решителен момент, на пръв поглед изглежда, че Чеймбърс иска да избяга за кратко от незадоволителния брак и да изпълни своите дългогодишни мечти. Той осъзнава, че е изгубил нещо важно по дългия съпружески път и се връща, за да го вземе обратно.

Смятащ да изживее безгрижно остатъка от живота си, както и чуващ разказите на Картър за жена му, Едуард се сеща за своето семейство. Изглежда, че Списъкът е не само бягство от живота, но и един специален начин да загърбиш миналото и страха от провал.

…

Цялата статия прочетете в брой 16 на Starlighter.

“Сили”, Урсула Ле Гуин

Урсула Ле Гуин: Сили

Kакви са Силите? Могъщ съюзник или непосилно бреме? Повод за радост или скърби, а може би и причина за трудностите в човешкия живот?

В третата книга от поредицата “Хроники на Западния бряг” Урсула Ле Гуин ни пренася обратно в света на човешките емоции, силата на клетвите, привличащата близост на приятелството, и ни прави съпричастни към случващото се на персонажите, превръща историята от обикновен текст в надбягване със съдбата и невъзможното бъдеще. И в тази част перспективата е от първо лице, единствено число, което само допринася за изпълняването на целта, която авторката си поставя – да разголи напълно човешката душа, за да покаже двойнствената й същност.

Гавир е роб. Винаги е бил такъв и такъв ще остане. Заедно със сестра си, той живее в град Етра, където е попаднал в семейството Аркаманд и се обучава за учител. Това му носи много отговорности, но също и признанието на господарите. Но всяко негово постижение поражда злоба и завист у Хоби – един от работниците, негов връстник. Безусловната доброта се среща с жаждата за доказване и битката между ума и суровата сила продължава, докато Хоби не бива отделен от семейството.

Следват години на безгрижно щастие и на мечти, които изглеждат изпълними. Но както е започнала идилията, така и свършва. Обсада, смърт, отмъщение, болка… Всичко това отваря очите на Гавир и той решава да избяга от низкото робство, от глухото примирение с предопределеното бъдещето. Той преминава през горските общества, където тече яростната битка за задържане на водачеството, както и през родния си край, където образованият гражданин среща патриархалните и чудати порядки на народа от Блатата. Накрая осъзнава, че щастието отдавна не следва пътя му и решава да продължи напред, за да отовори нова страница от живота си…

А навсякъде около Гавир се просмуква Силата му – да вижда събития, които не са се случили, но неминуемо ще настъпят. Дали да се потопи във виденията, или да се превърне в обикновен човек? Ще може ли Гавир да се изправи срещу миналото си, да срещне старите противници, които подновяват бурните вражди и рушат животи, порядки, бъдеще? Ще съумее ли да намери смелост в сърцето си, непокварено и чисто, за да спаси не само един, а два живота?

Отговорите на тези въпроси ще можете да откриете в книгата “Сили”, пълнокръвно приключение на личността през тъмата на съмненията и финалното излизане от чернотата, възкръсвайки с цялата прелест на Доброто. Урсула Ле Гуин е изградила персонажи, близки и далечни, толкова подобни на нас, че ни засмукват в този свят.

С умел психологизъм авторката навлиза в тайните на сетивата и мислите, на чувствата и желанията, на мечтите и непокварената човешка същност. Гавир е отлично развит герой, като всяка страница, която му е отделена. си струва да се прочете и разкрива повече за него.

Специалното в тази книга е учудващо умението на Ле Гуин да навърже историята така, че известните ни от предишните романи герои биват опознати по-добре от читателя. И както Гавир си спомня със сълзи на очи поемата “Свобода” на Оррек Каспро, така и аз с твърд и неумолим поглед се опитвам да покажа силните страни на това произведение. Защото слаби страни едва ли могат да се открият.

В “Сили” заобикалящият свят е по-пъстър, по-голям, по-предизвикателен от досегашните творби в същия свят. Не случайно дължината на книгата е доста по-голяма от предходните две – има достатъчно място да се гради върху първоначалния образ на главния герой. Бавно начало, преминаващо в скоростен финал. Урсула Ле Гуин още веднъж доказва, че не възрастта, а желанието е най-важно.

Статията можете да прочетете в брой 16 на Starlighter.

“Дарби. Гласове”, Урсула Ле Гуин

Дарби, Гласове
Хроники на Западния бряг
Урсула Ле Гуин
ИК “Бард”
11.99 лв.

“Дарби, Гласове” е най-новото попълнение на българския пазар от майсторката на перото Урсула Ле Гуин. Книгата съдържа в себе си два романа, които могат да бъдат разглеждани и като самостоятелни, въпреки че има няколко общи герои и в двете “части”. Написани в период от две години, “Дарби, Гласове” са доказателство, че стига човек да има въображение, може и в дълбока старост да напише нещо невероятно. Тук централно място заемат главните герои, техните мисли, чувства, и това е и причината за перспективата в първо лице.

Първата от двете части е “Дарби”, която ни запознава в първите си страници с главния герой Оррек Каспро, жител на Предпланинието - регион, забулен в тайнственост, заради мистичните Дарби, предавани от баща на син и от майка на дъщеря. Презирани и титулувани за магьосници, планинците водят силно изолиран живот, далеч от останалите хора. Те са разделени по родове, в зависимост на силите, които обладават- например Каспрови могат да унищожават, Барреви- да призовават животни и да ги обучават, Дръмови- да превърнат съществуването на човека в агония, до смъртта… Разделени и несплотени, борещи се за повече земя и добитък, Дръмови и Каспрови са в непрестанен конфликт. И докато едните забогатяват, другите чакат наследника да прояви Дарбата си. Защото Оррек вече отдавна е минал възрастта, когато за първи път се проявяват силите. Унижен и изнервен, той се опитва да намери подкрепа в лицето на Грай Баррева, неговата приятелка от детинство.

Животът тече, а годините минават, когато най-накрая Оррек проявява Дарбата си- но с какви последствия… Преповтарящ добре известната история на именития си предшественик, който не можел да контролира дивите си сили, той се отказва от светлия свят… В плен на заблуди и измами, на вещи интриги и хитрости, Оррек се лута из тъмнината, опитва се да открие истинското си призвание.

“Дарби” е една наистина добре написана книга, с персонажи, които те карат да четеш страница по страница, трескаво и изпълнен с очакване. Книгата не представя епически събития, а терзанията на едно момче, което не е сигурно в себе си и в уменията си. Оррек, Грай, Мелле, Канок, както и всички останали герои оставят траен отпечатък в паметта, защото всеки е различен, индивидуалност. Урсула Ле Гуин поставя на дневен ред важни въпроси, които вълнуват и днес- за пътя, който следваме, за отмъщението, за приятелството и любовта. В заключение- “Дарби” е една отлична самостоятелна книга с елементи на фентъзи, като всичко в нея е премерено-репликите, описанията. Само краят те оставя чакащ за още от същото.

Действието в “Гласове” се развива в Ансул- някогашния могъщ град на Сул, център на книжнината и науките, със своята митологична библиотека и университет. От седемнадесет години алдите са завзели това място, изгарят и забраняват книгите и четенето изобщо. Защото техният единствен бог не позволява досега с нещо различно от свещеното му слово, рецитирано от жреците.

В подобна атмосфера живее Мемер, издънка на древен род, плод на животинските страсти на един нашественик. Научена от майка си още от малка да влиза в тайната стая, пълна с книги, не неразбираща тайните символи, които изписва на входа, тя започва обучението си при друмлорда на четмо и писмо. Предопределена за нещо много по-велико от безметежното съществуване в постоянен страх от поробителя, Мемер изпълва дните си с четене и обучение в Къщата на Оракула. Докато в града не пристигат прословутия поет Оррек Каспро и жена му Грай, призовани от управителят на града, ганд Йораттх. И двамета се явяват поседната искра, която подпалва пожара на гнева и негодуванието… “Счупено поправя счупеното”-това чува момичето, това е изхода на конфликта. Дарбата трябва да се прояви…

Подобно на другата книга, и в “Гласове” гледната точка е от страна на главния герой, в случая-Мемер. Освен очевидната разлика с Оррек, тя е напълно различна от представените досега персонажи. Изпитваща нечовешка омраза към алдите, но прикриваща я, Мемер трябва да преодолее своята неприязън, за да изпълни нужното.

Освен с някои от приказките в двете книги, мимолетният източен привкус се изчерпва с имената на персонажите. “Дарби, Гласове” представят един отлично изграден свят, с пълнокръвни герои, които твърдо стоят зад позициите си, но същевременно са готови на компромис. И Оррек, и Мемер са достатъчно интересни, за да задържат вниманието на всеки читател. Книгите може и да не проследяват събития, променящи целия свят, подобно на други фентъзита, но притежават нужното, за да се превърнат в вълнуващо изживяване. Не липсват битки, въпреки че фокусът определено не пада върху тях. Читателите могат да бъдат разочаровани от постното използване на Дарби и магия, като цяло, в книгите.

За негативен елемент може да се приеме и краят на двете книги, особено на първата, където в действителност очакванията не се изпълняват, а Урсула Ле Гуин извърта сюжета на 180 градуса и може да ви остави леко изненадани каква е причината за останалата част от повествованието, при положение, че в последните страници на основната теза е казано едно голямо “Не!”. И макар това да е един сериозен минус, самият език и начин на изразяване на писателката са достатъчна предпоставка, за да бъдат прочетени двете книги.

За финал мога да добавя, че и двете части могат да се четат напълно самостоятелно, макар и да се съмнявам, че след като ги започнете, ще ги оставите преди последната страница.

Ако решите да се потопите в изолирания свят на Предпланинието, а след това в потискащата атмосфера на Ансул, то ви пожелавам приятни мигове с “Дарби, Гласове”!

“Стихии” — Разказ

Стихии

Нощта беше ясна, безлунна. В цветната градина мъж и жена стояха един до друг, излегнати на тревата. Преплетени пръсти се докосваха нежно, срамежливо.
Учестеното дишане на двамата се сливаше с тъжната песен на щурчето, разказващо истории за изгряващото слънце и възраждането на живота.
Заобиколени от спящи растения и четири дебели стени, Артур и Денийз се гледаха, затаяваха дъх, мълчаха.
Съсредоточавайки се върху почиващите розови пъпки, Артър затвори очи. Почувства въздушния полък и звука на изправящите се кървави цветове.
- Усетих какво направи с цветята току-що – отчетливо произнесе Денийз.
Със скоростно движение Артур скочи на крака слисан и начумерено изрече:
- Не знам за какво говориш.
- Знаеш – натърти на думата Денийз.

Като че го бяха поляли със студена вода. Запознството, разговорите, а после градината.
Сега това.
Артър стоеше изправен. Лицето му беше като изсечено от изстинала лава. “Това не може да се случва.”
- Чакай – изплющя като камшик гласът му. – Няма причина да… Аз наистина нищо не съм…
Мисълта му беше прекъсната от звънкия й глас, когато тя се разсмя.
- Повярвай ми, мога да ти помогна. И аз реагирах като теб, въпреки че тогава бях изпепелила цяла борова горичка.

“Ако се вслушаше поне за малко!” Твърдоглавият Артър беше показал, че притежава силата. Нейно задължение от сега беше да го напътства, докато не подобри способностите си.
Денийз си спомни с умиление миналото – непосилните задачи, уроците по самоконтрол, връзката учител-ученик, които толкова й липсваше.
А дали наистина беше така? Нима само това й липсваше? Не, Гарет беше звеното, което някога я правеше щастлива.
Твърд блясък се появи в очите й. Зеленото в ирисите й се претопи, трансформира се в бяла мъгла, която бързо започна да се сгъстява.

Денийз се изправи с вик. Белокосата глава изчезна и беше изместена от голямо легло с балдахин. Слънчеви лъчи се промъкваха срамежливо през затворените прозорци и я заслепяваха. Денийз изстена, разтърка очи и се стрелна към банята, като преди това се погрижи прислугата да чуе звънтененето, което означаваше, че очаква водата във ваната й да е топла.
Половин час по-късно, облечена и измита тя скочи на коня си – Звезда, и се отправи към мястото на срещата.

Артър точно закопчаваше сребристите копчета на жилетката си, когато усети промяната. Нещо щеше да се случи днес.
Природата му нашепваше. Трябваше да бъде готов.
Вдигайки отривисто лъка и колчана си, той изхвърча от стаята и се втурна към дървото.

Листа. Короната беше отрупана със златистокафяви цветове, блестящи като елмази на сутрешното слънце, а дънерът стърчеше почти на три метра над земята и гордо се възправяше като великан. Поляната беше украсена с лилави цветя, които допълваха пейзажа и заедно с дървото създаваха живописна рисунка от ярки багри и блещукащи нюанси.
От тревата се изправи фигура. Светът избледняваше пред този млад мъж – висок, с царствена осанка и дълга черна коса.
От далечината изплува конник, скоростно порещ вятъра. Черната козина на коня беше прошарена с бели петънца, като прорязващи небесата звезди.
- Е, пристигнах. – С елегантен скок Денийз скочи от гърба на животното. Погледна засмяно Артър и разтръска рижавата си грива. – Хайде, да се захващаме за работа!

- Ето, видя ли… – Артър се усмихна широко. Дузини листа се въртяха около него в перфектен синхрон. – Вече се усъвършенствам!
- Да, но имаш още време да учиш – отвърна му червенокосата дама. – Все пак си по-добър от преди…
Разговорът беше прекъснат от свиреп вятър, който се появи отникъде. Листата се разпръснаха и продължиха хаотично да се въртят.
Въпреки ръмжащия вихър, прошумоляващи стъпки известиха за приближаващия се непознат.
- Какво виждат очите ми… – Мършавата фигура стоеше като висока стена пред учителката и ученика й. – Издирвах те, момиче, но така и не ми дойде на ум, че може да се скриеш тук.
- Не се крия, Гарет! И не ме наричай повече “момиче”! – Гласът й изневери и тя издиша тежко. – Също бих те посъветвала да си държиш езика зад зъбите!
Погледът й се устреми към Артър, когото не понасяше да се държат лошо с нея. Видя го, очите му блестяха като големи сапфири, с онова непокорно изражение, което познаваше толкова добре.

- А кое е това пале, което обучаваш? Много добре знаеш, че от него няма да излезе нищо добро. Прекалено е късно… Тази като него създават само неприятности. – Закачуленият изсъска, докато скришом оглеждаше другия мъж.
Денийз вдигна ръка, когато усети как Артър се напряга. Вятърът отслаби силата си, но бързо се завърна още по-жесток, по-неумолим. Три чифта бели очи се взряха едни в други. Мъглата се върна по-лепкава от преди, впери пръсти в цветовете и премаза всичко.
Враждебност изпълни въздуха, докато черни облаци покриваха небосклона и убиваха светлината.

Просветваха светкавици. Небето беше изписано с пречупващи се символи, а стоманени остриета падаха, разбиваха се като вълни в морска буря.
Осветен от мълниите, Гарет стоеше под дъжда. Капките го мокреха, но сякаш огнени стълбове пронизваха кожата му. Обикновено морскосините му очи пламтяха в бяло. Истеричният му смях беше заглушен от тътнежа на светкавиците. А вътре в него завързана на възел се задушаваше любовта.
Вдигайки ръцете си, той прошепна няколко слова. Бурята беше в зенита си.

- Бягай, Артър! – Гласът на Денийз надви свистящия вятър и шибащите пръски. – Губим, Артър, бягай!
Мъжът до нея уви ръката си около нейната и я стисна. Живителна сила изпълни жената, докато белотата в погледа на Артър напусна завинаги. Черните му очи се навлажниха, експлодираха с цветен блясък… Напълниха се с кръв…
Все още държеше ръката й… Истеричният смях на бившия й учител се носеше по струите на лудостта и дъжда.

Дървото стоеше голо, овъглено, изгубило предишната си пъстроцветно великолепие. Стръкове трева оформяха няколко концентрични кръга около дънера, а земята се чернееше от окапали листа. Някога гладката кора сега беше разкъсана и кървеше с тъмни сокове.
Платно от разбити надежди и скършено съвършенство.
Сякаш вихър беше отнесъл приказността на това място. Сякаш стихии бяха вилнели с диви танци…

Една фигура се изправи бавно на крака, с титанични усилия повдигна опръсканата си с кал глава…
Изсвири. Не се чу конско пръхтене. Изсвири пак.
Рижавата коса беше побеляла, а дълбоки бръчки прорязваха лицето на някогашната Денийз, докато тя се носеше безсъзнателно към мъжете, които преди я обичаха.
Единият се жертва, за да я спаси. Другият се самоуби от страх, че ще я погуби.
Две просната тела лежаха на мократа земя. Посипани с черни листа и безжизнени.
Убити от стихиите.
Стихиите, които някога владееха.

Край